Георги Узунов е роден 1982 година в Панагюрище. Завършил e Техническия университет в София, магистър по телекомуникации. През 2009 година стартира кариерата си в Тева като SharePoint специалист. През 2018 година се премества да живее в Дания, а през 2022 и 2023 година е участник в доброволни мисии в Африка. От тази година отново е част от Тева като Асоцииран директор, Глобална Архитектура – Данни и Изкуствен Интелект.
„Обичам да пътувам и посещавам различни страни. Аз съм човек на света. Обожавам да помагам - освен пряко чрез мисиите, в които съм участвал и чрез работата си преди и сега в Тева“, така започва и нашият разговор с Георги.
С много топли, а и има причина. Реално стартът на кариерата ми бе точно в компанията. Завърших университета и шанс за работа ми бе даден именно тук. Наученото, натрупания опит, кариерното ми израстване се дължи до голяма степен на компанията и колегите. Бих го определил като - завръщане у дома.
Първият период мога да определя като емоционален и предизвикателен. Много положителни емоции имах в рамките на тези 9 години. Тепърва се изграждаше отдел „Информационни технологии“ и предизвикателството бе много сериозно. Създадохме силна връзка в екипа, защото трябваше да си помагаме максимално, както и да поемаме различни отговорности. Много приятелства изградих в този период, пътувах доста и с времето заемах различни позиции в компанията. Най-хубавите ми спомени са от Исландия, когато водех обучения на бизнеса, както и Швейцария, когато отговарях за информационните технологии на компанията за Европа.
Исках да натрупам опит в биофарма-компания, която се занимава изключително с разработката на оригинални продукти. Винаги съм се интересувал от R&D. Живях там 7 години, като последните 3 работех в Майкрософт за най-големите фармацевтични компании в страната. Това е изключителна държава, в която имам вече много приятели и ще пазя десетки спомени. Някой ще си зададе въпроса: „Имал си перфектната работа и условия, защо се върна в България?“. Отговорът е прост – носталгия. Звучи тривиално, но само човек, който е живял поне няколко години в чужбина може да отговори какво се крие в същността й. Имаш абсолютен комфорт, но има и една празнота, която те измъчва и не изчезва с времето. Затова реших да се завърна в България. Човек си тежи на мястото. Много съм щастлив от избора си.
Идеята се роди от желанието ми да помагам, което съм приемал като своя лична мисия, колкото и нескромно да звучи. Вярвам, че човек трябва да даде своя принос за природата, за хората, за планетата. Винаги ме е „дърпало“ към Африка и резонно бе да поема в тази посока. Така се спрях първо на мисия за опазване на изчезващ животински вид, а на следващата година – да помагам на едно племе, носещо чертите на живота от преди хиляди години в Африка. И така започнах.
Конкретна насоченост нямах, освен, че трябваше да бъде Африка, която винаги съм искал да опозная. След проучвания и съветване с приятели, участвали в подобни мисии, реших да се включа в проекта, който е международна инициатива за опазване на черния носорог. Проектът е на американска организация, като освен че можеш да помогнеш лично и на място, заплащаш и отделно за престоя. По-голяма част от тези пари отиват за закупуване на консумативи и храна за подпомагане на местната организация, ангажирана с мисията. С други думи, един доброволец помага и физически и финансово, което бе идеално за мен.
Със сигурност бе изключително впечатляващо. Още с кацането на летището трябваше да приключим всякаква комуникация с външния свят. Оказа се, че споделянето на каквато и да е информация се следи от бракониерите, за да разберат къде има популация на черен носорог. Бях леко стресиран още в първите минути на африканска земя. И ще ви кажа защо. Пристигнахме за мисията 10-ина човека в Дурбан. Дойде един черен бус и буквално след краткия поздрав, следваше: „Дайте си телефоните“. Останахме без телефони, без връзка, някъде в Африка, и без да знаем на къде отиваме. След това поехме към границата с Мозамбик, където има спасителен център. В следващите дни трябваше да локализираме черния носорог. Това ставаше чрез хеликоптер, с който се прелетява широка местност и се набелязва екземпляр, чийто рог е достатъчно голям, за да бъде отрязан и по този начин носорогът да бъде спасен от бракониерите. Бракониерите не се интересуват от друго, освен от рога. Той няма жизнена функция за животното и израства отново, след като бъде изрязан, но бракониерите убиват животното, за да го изрежат и толкова. После пласират рога в Китай, тъй като според местната медицина там, съставът на този рог може да лекува смъртоносни заболявания. Цената на черния пазар достига до 60 000 долара за килограм, и на практика се оказва по-скъп от златото. А един рог тежи средно около 3 кг. Най-фрапиращото в случая е, че рогът има същата структура като човешкия нокът, т.е. абсолютно нищо различно, но... Имайте предвид, че черните носорози са останали едва около 3 000 броя. След като намерехме едър екземпляр, ветеринарите от хеликоптера изстрелваха упойка, за да може да бъде приспан и да се извърши отстраняването на рога. Ние чакахме в джип, и се започва операция по достигане до там. Чистим храсти, прокарваме път, защото не се знае къде ще падне носорогът. После се взема кръв за проби, отрязва се самият рог, за да не може да бъде интересен за бракониерите. Тъй като там е изключително горещо, част от групата носи вода, с която се облива животното докато приключи всичко, защото в противен случай рискуваме да умре. Всичко приключва за няколко часа, включително изчакването да се събуди животното. Черните носорози са изключително агресивни, и се налагаше да го преследваме от километри разстояние след като се събуди, за да се уверим, че е добре. Следващата част на мисията бе свързана с отглеждането на бебета-носорози, които са загубили родителите си. За целта, организацията е направила сиропиталище, в което се отглеждаха бебета между 9 месеца и 2 години. За тях е необходима специална грижа за кърмене, и то при максимално най-малък контакт с хората. Като пораснат се пускат обратно в дивата природа и затова не трябва да свикват с човек. Дейностите ни бяха свързани и с почистване на сиропиталището, пренасяне на храна, кърмене на малките и т.н
Че са може би единственото, или хайде да го наречем, едно от последните племена в света, което живее по модел от хиляди години. Заминах през месец ноември 2023 година в Танзания. Бях с колеги, които в продължение на 7 години изпълняваха мисии в помощ на тези племена. Доброволческата организация е предимно от масаи, които са отказали древния си начин на живот и са преминали в модерната реалност. Те се опитват да помагат на племето си, като в същото време опазят живота им, здравето и бита, така както са живели вече хиляди години в Африка.
Първото село което посетихме бе на 100-ина км от Килиманджаро. За да се достигне до там са необходими специализирани джипове, защото караш в саваната, а там няма път. Водачът ни бе от локалната организация – беше местен (от племето), но живеещ в цивилизацията. Разделени бяхме на екипи, като всеки имаше задача, а обучителните курсове провеждахме в училище построено от организацията. Идеята бе младите масаи да бъдат обучавани за живота и реалността извън племето. Това включваше сексуално образование, хигиенни навици, възможност за намиране на храна и вода… Тук ще уточня, че там смъртността от ХИВ е изключително висока. Мъжът може да има повече от една жена и пренасянето на болестта може да обхване голяма част от племето. Но ще ви разкажа какво ми се случи докато пътувахме към селото. Оказа се, че е имало буря час преди да тръгнем и пътят бе пресечен от река. Наложи се да изчакаме няколко часа, за да може нивото на водата да спадне и да прекосим. Докато чакахме, до нас дойдоха масаи, които се връщаха към своето село. В един момент, към мен се спусна майка с бебе, която искаше да ми даде да взема детенцето й в ръцете си. По погледа й виждах, че ме умолява за това. Не можех да разбера в началото защо и каква е причината. Преводачът говори с нея, и ми обясни, че тя иска да взема детето с мен в цивилизацията, за да живее по-добре. Този поглед на майката и това красиво бебе са онзи момент, който никога няма да забравя.
Когато пристигнахме в селото, ни посрещнаха по традиционния си много радушен начин. Живеят по около 100-200 човека в едно село, като 30-40 човека са мъжете, а другото са жени и деца. Голяма част от тях не бяха виждали бял човек, и им беше интересно да минат до нас и ни докоснат, като някакъв извънземен индивид. Това е друга реалност, като самите те не си представят да живеят по друг начин. За последните 10-ина години по-съществен напредък е, че вождът има мобилен телефон, с който да вика медицинска помощ, когато е необходимо, но в повечето случаи няма обхват така или иначе. Масаите ходят по 2-3 дни пеш, но болен човек трудно би оцелял толкова време, за да достигне до лекарска помощ. Масаите са скотовъдци. Затова непрекъснато сменят мястото си на пребиваване в зависимост от това къде има свежа трева за добитъка. Трудностите са свързани с липсата на валежи, но и с намаляването на свободната територия заради изкупуване на земята от правителството и частни лица. Ареалът, върху който могат да мигрират става все по-малък, а това ги ограничава в намирането на места, пък и се конкурират с хищниците за добитъка. А това води и до изчезване на част от племената. Опитахме се да разработим концепция за кладенци и съхраняване на водата, за да може да се използва за добитъка. Те „складират“ дъждовната вода в оградени локви. Концепцията им е, че каквото падне от небето – това е. Не са научени да търсят възможност и начин за изхранване освен от добитъка, който отглеждат. Запознавахме ги с работата и възможностите за отглеждане на реколта, чрез която да се изхранват. Обучавахме ги и как да изкарват пари, като например, да продават на пазара украшенията, които правеха от мъниста. С часове седяхме под дърветата на сянка, за да помагаме, а после заедно ходехме до най-близкото село на 20-ина километра, където продавахме „бижутата“. Когато ни посрещнаха, трябваше да изпием традиционното им питие – мляко смесено с кръв от коза. За да не обидя домакините, трябваше много скришом да не преглътна, а да го изплюя в храстите. Признавам си, че ме бе страх от болести. Последната част от мисията бе свързана с обучение за кандидатстване и одобрение на проекти от световни организации за намиране финансов ресурс, с който да се подпомагат мисиите.
Няма как да не спомена, че докато бях там, ми бе интересно да гледам обученията на малките момчета да убиват…лъвове. Всеки мъж носи копие, с което се предпазва от хищници. Вождът се оказа, че още като е бил малък е убил лъв, а това се счита за огромно постижение и краен етап на възмъжаване.
О-о-о, да. Африка ме влече с все още запазените си бит, култура и животински свят. Всички сме длъжни да помагаме за един много беден, гладен и неразвит континент, който е люлката на човешката цивилизация. Нямам конкретна идея каква ще бъде следващата ми мисия. Сега съм съсредоточен в работата си в Тева, но след някоя и друга година ще се включа отново. Не е свръхблаготворителност, но аз така съм избрал. Винаги съм вярвал, че такива каузи си заслужават повече. Защото не е важно да изпратиш едни пари и да кажеш „Готово, помогнах“. За мен е по-важно да съм там, да видя, и да помогна с ръцете си.
Трудно мога да дам такава оценка, защото всяка страна има своя чар. Но все пак ако трябва да посоча една от тях, оставила ярък отпечатък, това е Бразилия. Бразилия е страна на много контрасти и изключителна природа. Рио например е много красив, но само на няколко километра от страхотните плажове се намират и множество „фавели“. Така се наричат кварталите изникнали по склоновете на планината, където по-бедната част от населението е изтласкана от центъра на града. Всяка фавела е различна, но в повечето съществуват правила и управление, различни от това в града. Тук често криминални групи управляват квартала, а полиция никога не влиза. При последното ми посещение успяхме да се запознаем с местен, който живее в една от фавелите, в които туристи не се допускат. Тръгнахме по стръмните и изключително тесни улички във фавелата с идеята да пием по бира в неговата къща. На всеки ъгъл стоеше човек с автомат. Бяхме предупредени да не снимаме по никакъв начин, но на един от моите приятели му звънна телефона, той го извади и за първи път разбрах какво е усещането някой да насочи автомат към теб. Ето това усещане направи Бразилия незабравима за мен. След разправия, претърсване и отнет телефон - все пак пихме бира. От фавелите, гледката към Рио е най-добра.
Пътувайте, но не бъдете туристи. Опитайте се да опознаете истинския свят - това адски много ще ви обогати.