От лабораториите в Троян до Антарктида и каяк в Гренландия

Albena Vacheva

Инж. Албена Вачева е родена през 1970 г. в Троян. Завършва средното си образование в СУ „Васил Левски“ в родния си град, след което продължава обучението си в София и се дипломира като инженер-химик.

От март 2000 г. е част от завода в Троян, където започва като оператор на поточна линия. Работила е в R&D отдела като технолог, ръководител лаборатория “Контрол на опаковъчни материали”, а понастоящем е главен химик в „Качествен контрол“

„Обожавам планините, изкачването на върхове и зимното планинарство в България и чужбина. Голям фен съм на каяка, а отскоро и на йогата. Но най-голямото ми хоби е да посещавам по-малко познати туристически места по света, задължително обаче с активности, а не просто на екскурзия“, признава Албена.

– 26 години вече си част от завода в Троян. Малко или много са?

– Годините или възрастта имат значение в контекст на зрялост и натрупан опит. На работното място са определящи резултатите и справянето ежедневно с поставените задачи. Чувствам се удовлетворена от това, което работя и продължавам, без да се замислям за годините.

– Започнала си като оператор на поточна линия, а сега си главен химик в „Качествен контрол“. Как се извървява такъв път?

– Спомням си с носталгия годините, когато постъпих в завода. Дъщеря ми беше на 2 години и 10 месеца, когато ми се обадиха да се явя на интервю за работа. Един от последните въпроси беше дали имам готовност да започна работа в производството – на поточна линия и на три смени. Малко се зачудих и си помислих, че не съм отговорила на изискванията за работата, за която беше интервюто – за химик. Впоследствие разбрах, че подходът към всички с диплома за висше образование, които току-що постъпват на работа в завода, е такъв. Първо се работи в производството, в цеховете, а след това, ако взаимно се харесате с работодателя, се предлага по-квалифицирана позиция, съответстваща на образованието ти. Личното ми мнение е, че този подход беше полезен за бъдещото ми развитие. Бях много добре приета от колегите на всички работни места, на които съм била.

От създаването на звеното през 2002 г., в което работя и до сега, дейността ми е свързана с контрола на опаковъчните материали в дирекция „Качествен контрол“. Мерките за контрол на качеството на опаковките помагат да се идентифицират всички дефекти, несъответствия или отклонения и гарантират, че само качествени и безопасни лекарствени продукти се пускат за разпространение. Допада ми да работя с внимание, концентрация и фокус върху детайлите, с прецизност и търпение. Тук искам да споделя, че няма как да e свършeна работата с опаковките без екипна и прецизна работа с колеги от други отдели с различни компетентности. Това са колеги които разработват Art Work, тези, които следят за съответствия с нормативни изисквания, разпоредби и насоки, установени от регулаторни органи. Не на последно място колегите в работните центрове. Извървях този път някак неусетно и продължавам напред.

– Нека преминем към хобитата ти. Те са каране на каяк, катерене и обикаляне на по-нетрадиционни места със съпруга ти. Откъде идва това влечение?

– С мъжа ми, който също е дългогодишен служител на завода в Троян, сме от поколението, което като деца ходеше на летни лагери – не само на море, а и с ранички на гърба на екскурзионни летувания по планините. След като дъщеря ни поотрасна, започнахме да пътуваме с нея из Европа и Балканите. После тя пое по своя път. Аз се „активизирах“ – започнаха да ме привличат по-екстремни, по-атрактивни и по-далечни места. Мъжът ми не е фен на дългите полети и продължителното отсъствие от дома. Желанието ми за пътуване идва някак естествено – набележа ли ново място, нова култура, вече искам да се докосна до тези по-далечни или по-близки светове. Като видя дадена снимка - цвете, пейзаж, животински вид…и тя грабне интереса ми, „влиза“ в главата ми, усещам, че ме вълнува, проучвам я от къде е, и натам е следващото ми планирано приключение. Набавям си информацията основно от интернет и от книги. Така продължавам да се обогатявам и опознавам света, като винаги имам подкрепата и доверието на съпруга си и знам, че мислено е с мен.

– Защо избра Антарктида като поредната дестинация за посещение?

– Антарктида си бях набелязала и планирала още през 2024 г., но пътуването се осъществи в началото на тази година. То беше с кораб до и отвъд края на света – през Аржентина, Уругвай, Патагония, Огнена земя, Ушуая, протока Бийгъл, нос Хорн, Фолклендските острови, протока Дрейк, остров Елефант и Парадайз Бей. Да видя Антарктида отблизо е нещо коренно различно и вдъхновяващо от всичко, което съм изпитвала досега. На 23 януари в 11:00 ч. местно време достигнах най-южната точка, до която съм стигала.

Антарктида е най-дивият, най-недостъпният и най-негостоприемният континент на Земята. Тук ветровете, които не срещат никакви прегради, са най-силните на планетата и на места достигат скорост от 300 км/ч. В ледовете са заключени въздушни мехурчета от епохи, предшестващи човешката цивилизация. Пътуването дотам е истински приключенски акт на себеотрицание – трябва да преминеш през бурите и гигантските вълни на протока Дрейк. Там няма суша, която да спре вълните, и те се засилват в продължение на хиляди мили, докато достигнат височина от 15 метра и се превърнат в движещи се планини. Благодарение на майсторството на капитана и умелото му лавиране в опит да избегне най-големите вълни преминахме през страховития Дрейк. Тези тридесет часа в посока бяха времето, в което преминах през собствения си праг на страха, и никога няма да ги забравя. Неизбежно беше и преминаването покрай нос Хорн – „гробището на корабите“. Вятърът виеше като див звяр и контролираше всичко. Усетих силата на океана, а морската болест и разтърсването на кораба от освирепелите вълни не са просто физиологичен дискомфорт, а и сериозно психологическо изпитание.

Била съм на много пътувания, но Антарктида ме промени трайно – пренаписа начина, по който виждам света, и ми помогна още повече да се възхищавам на природата. Незабравимо е усещането да си в прегръдката на три океана, които едновременно те разтърсват по пътя към Антарктида. Да бъда заобиколена от най-белия сняг, да дишам кристално чист въздух, да наблюдавам дивата природа без човешка намеса – ята пингвини, които се гмуркат, китове, морски птици, морски слонове, огромни айсберги… Живот кипи навсякъде, накъдето и да се обърна. Подобно преживяване се случва веднъж – не защото не мога да се върна там географски, а защото аз самата вече няма да бъда същата.

– Но си била и в другия край на света – Гренландия. Какви са впечатленията ти?

– Да, Гренландия нашумя през миналата година. Тогава си дадох сметка, че почти нищо не знаех за този най-голям остров на Земята. Вече бях посетила най-северното постоянно населено място в света-остров Шпицберген (архипелаг Свалбард). В крайна сметка си казах: „Албена, стягай се, ще пътуваш и дотам.“ Всичко стана светкавично. Бяхме с мъжа ми на летището във Франкфурт през декември 2025 г. Имахме свободно време, затова реших да се обадя и да проверя. Бяха останали само две свободни места, за да се запълни групата, и като чух това, веднага казах: „Идвам, пишете и мен.“ Едва тогава започнах да проверявам вътрешните полети в Гренландия, тъй като там се пътува с малки витлови самолети с около 20 места. Тръгнах отзад напред, но се справих с организацията.

По време на посещението ми през юни слънцето не залязва и се възползвах максимално да се разхождам и да събирам впечатления. Не ми се спеше въпреки плътните завеси в хотелите. В програмата имаше няколко изкачвания, които съвсем не бяха за подценяване, както и преходи с доста сериозно натоварване. Особено интересен беше UFO Trail, който ни отведе до отдалечена хижа, наподобяваща космически кораб. По време на преходите по маркирани маршрути наблюдавах гигантски айсберги, откъртващи се от Гренландската ледена шапка.

Имах и истинско арктическо приключение – каякинг в ледения фиорд Илулисат сред гигантски плаващи айсберги. Страхотно чувство. Бях карала каяк на подобно място и преди – в Шпицберген, но там нямаше айсберги наоколо. Особено вълнуващ беше и полетът над ледената шапка на Гренландия с петместен самолет, пилотиран от млада жена. Насладих се от птичи поглед на спиращи дъха гледки към масивни айсберги, тюркоазени езера от стопена вода, ледници и суров арктически пейзаж.

Имах късмета да наблюдавам и заснема двойка гърбати китове, които бяха съвсем близо до лодката и изнесоха невероятно шоу с пляскане на опашки, обръщания и водни фонтани. Накрая на пътуването се научих да приготвям и прочутото гренландско кафе. Като цяло Гренландия надхвърли многократно очакванията ми и е сред трите ми най-впечатляващи пътувания досега.

– С какво те впечатли най-много Антарктида и би ли се върнала отново там?

– Много ми се иска да се върна, но... За един мой рожден ден дъщеря ми подари карта на света и пожела да не остане кътче, което да не съм посетила. Запълвам тази карта бавно. Така че няма да се връщам никъде, а трябва да запълвам картата.

– От кои дестинации си останала най-впечатлена и защо?

– Безспорно това са Великденският остров и Сокотра. Великденският остров е най-изолираното и усамотено кътче на планетата и същевременно изключително мистично място. Всичко, свързано с Рапа Нуи, както го наричат местните, е забулено в тайни. Откъде са се появили първите му обитатели? Как и защо са изваяли повече от 900 уникални каменни статуи? Само седем от тях гледат към океана, а всички останали – към острова. Как са били премествани из него по онова време? Не мога да не спомена и т.нар. „пъп на света“ – камък, за който се твърди, че е най-съвършено кръглият и че събира най-важните енергийни линии на Земята.

Сокотра пък е място, което изглежда като от друга планета. Островът принадлежи на Йемен, но е отдалечен от зоните на конфликти и е безопасен за посещение. Летях през Абу Даби. Природата там е извънземна. Липсата на изкуствено осветление превръща острова в едно от най-добрите места за наблюдение на Млечния път. Местният език няма официална писменост и се предава устно от поколение на поколение. Инфраструктура почти липсва – придвижвахме се с високопроходими джипове, а в продължение на седмица нощувахме в едноместни палатки.

– Следващата цел коя е?

–Пакистан – цел за година напред, но организацията по програмата вече е на ход и физически аз също се подготвям. Ще загатна само, че ще бъда там, където са най-високите върхове на Земята. Място на което се срещат трите най-високи планини – Хималаите, Каракорум и Хиндукуш и най-феноменалната планинска долина – Хунза. Гледам напред и към Тибет -с Кайлаш който стои непристъпен и могъщ и ме чака, за да ме поведе по най- красивия и плашещ път,този към моето непознато АЗ. 

Като се върна ще има отново какво да разказвам…

– Имала си няколко премеждия, но очевидно не са те уплашили и продължаваш да търсиш адреналина. Кое беше най-сериозното и защо?

– Имам не едно и две премеждия. Най-сериозното изпитание за мен беше през 2022 г. Бях с група на Азорските острови и изкачих връх Пико. На слизане се случи най-неприятното – счупих глезен. Проведоха спасителна акция и спасители ме свалиха с платнище. Нощта прекарах в медицински център на острова, а на следващата сутрин ме транспортираха с ферибот до съседния остров Фаял, където има болница, и ме оперираха по спешност. Импланти, пирони и всичко останало...

Казаха ми, че ако изследванията ми са добри, ще ме изпишат още на следващия ден. Аз си мислех, че болничният престой ще е поне пет-шест дни, но там правилата са различни. На следващия ден вече пътувах към България с прекачване в Лисабон. Бях в инвалидна количка. Мъжът ми ме посрещна, а оттам направо заминахме за „Пирогов“, защото исках и български лекар да ме прегледа, а и превръзката трябваше да бъде сменена – гледката не беше приятна. После последваха още две операции в България, рехабилитации...Чувствах се безпомощна, в тежест на съпруга си. Не вярвах, че отново ще ходя нормално, а какво остава да обикалям планините. След повече от година имплантите бяха отстранени, последва месец раздвижване и... бях като нова.

Сещам се и за друго премеждие – през май 2021 г. Със съпруга ми решихме за един ден да направим кръгов маршрут от местността Мазането през връх Ботев до връх Марагидик и слизане през Турски рът към квартал Видима в Априлци. Решихме да не изкачваме връх Юрушка грамада, а да го подсечем. Бяхме преминали няколко снежни участъка – нищо опасно или необичайно , а оставаха още два. Уж трябваше да стъпвам в неговите следи, но... подхлъзнах се и започнах да летя надолу по склона, който след малко преминаваше в улей. В ръцете си държах щеки, с които безуспешно се опитвах да намаля скоростта. Под мен беше лед и ускорявах все повече. В един момент осъзнах, че нищо не мога да направя. Като във филмите видях как мъжът ми тича с всички сили към мен. Бях убедена, че и двамата ще пострадаме. Някак успя да ме хване за раницата буквално преди да навляза в улея. Трепереше и беше по-уплашен дори от мен. Това е пореден пример защо никога не бива да се ходи сам в планината.

Сещам се и за още една история, която показва, че изразът „Планината ни допуска“ съвсем не е просто игра на думи. Беше при слизане от хижа във Френските Алпи. Бяхме с опитни алпийски водачи, които следяха прогнозата буквално по часове. Тръгнахме в кратък прозорец на хубаво време, но трябваше да вървим с максимално бързо темпо. Бяхме далеч от хижата, а до цивилизацията оставаше още много.

Изведнъж попаднахме в силна гръмотевична буря. Беше истински страшно – светкавици падаха съвсем близо до нас, нямаше къде да се скриеш, а до нас минаваше метално въже, по което трябваше да се осигуряваме. Тогава чух заплашително жужене около себе си. Това беше пикелът ми, закачен на раницата, който се беше 

наелектризирал от статичното електричество. Всеки планинар знае какво означава това и колко опасно е. В такива моменти оставаш само ти и времето. То решава дали ще бъдеш пощаден и дали ще слезеш жив. Молех се и само чувах: „По-бързо, по-бързо, не спирай!“ Имах чувството, че тичахме по морените, доколкото това беше възможно. Бяхме мокри до кости въпреки добрата екипировка, изпотени и силно уплашени. После говорихме помежду си – и останалите бяха чули как пикелите им жужат. И до днес се чудя как успяхме да слезем живи и здрави в Шамони. Беше като сцена от филм на ужасите.

– Какво е твоето послание към колегите ти в Тева?

– Ще го кажа така: „Пътуването не завършва с пристигането, а с позволението да се промениш към по-добра версия на себе си. Готов ли си да си го позволиш? Или ще се върнеш към старите истории, сякаш нищо не е било?“

Споделете тази страница на: