Плаване в света на технологиите и...хърди-гърди

Петър Делчев е роден в София. Завършва средното си образование в Ловеч, след което продължава с „Химия“ в Софийски университет, където защитава и докторантура по химия. През 2024 година се присъединява към екипа на Тева в Дупница като Мениджър проекти Модернизация. „Както казва баща ми: „Животът е кратък, ремонтът е вечен“, категоричен е Петър за модернизацията като цяло.

Работил е като преподавател в СУ, бил е мениджър проекти в голяма мобилна компания. В свободното си време се занимава с ветроходство и не само…повече от интервюто с него в следващите редове.

Петър, да започнем малко по-отдалеч. Какво знаеше за Тева и как се озова в Дупница?

За завода в Дупница знаех много преди да науча за Тева. Докато бях преподавател в СУ, колеги ходеха на стажове в Дупница. Това бяха първите години на Актавис и още тогава лабораториите на компанията имаха славата на едни от най-добре оборудваните в България. За Тева като компания знаех покрай родителите ми, които са лекари. Все пак трябва да призная, че тъй като работех в други области, не бях добре запознат с производството или как оперира компанията в България.

Какви бяха очакванията ти и потвърдиха ли се те, когато влезе в завода?

Всъщност, още когато започна процесът по подбор бях озадачен. Първото ми интервю беше с една млада дама от Унгария, след това имах интервю с ръководителя на програмата по Модернизация - Грета Пуш, и едва след това се запознах с българския екип. Към онзи момент, това беше доста неочаквано за позиция, която е в България и то именно за производствена база, а не административен офис. В този смисъл – мога да кажа, че очакванията ми стигаха до „нека да видим…“.

Какви са наблюденията ти за „живота“, който кипи тук? Какво ти допада и какво не?

За първи път от много години работя в компания, в която има колеги, работещи от десетилетия. Предишните ми работодатели, а и областите, в които бях, предполагаха много по-голяма динамика и текучество на служители. Особено първите години след като напуснах преподавателската работа се оказах на в компании, в които колегите напускаха средно след по-малко от 2 години. Тази динамика, разбира се, има своето обяснение. Това, което тук ми допада са екипите, в които има колеги минали през различни звена в завода – това много помага на „външен“ човек като мен, който тепърва научава спецификите на това производство.

Cпоред теб кое успешно сте завършили и какво е най-голямото постижение на екипа до този момент

До момента сме внедрили три решения: визуално табло за проучванията, за добиви (на насипен продукт) и ИИ(изкуствен интелект)- Таблото с проучванията дава достъп до разнородна информация за произведените партиди: разпределението на стъпките от процеса във времето, вложените материали във всяка от партидите, резултатите от лабораторни изследвания, записите в системите по качество). Това позволява търсене на зависимости между тези параметри, бързо разглеждане на данните и т.н. За съжаление, все още нямаме свързаност към всички системи, които генерират данни, нужни за едно пълно проучване – например все още нямаме интеграция с CAS (Central Automation System), но в момента работим по това и вярвам, че в скоро време ще можем да добавим и такива данни.

Бордът за добивите е разработен от локалния ни екип по Модернизация на базата на глобален модел с данни и позволява сравнително лесно внедряване и автоматизиране на доклади, каквито биха били нужни за ежедневната работа на колегите. Дори в момента може да се видят интересни зависимости при производство на едни и същи продукти на различно оборудване. Надявам се, с времето колегите да дадат допълнителни идеи, които да реализираме, така че да превърнем тези обеми от данни в разбираема информация.

DocuSearch-с работно име TevaGPT е изкуствен интелект, който има достъп до голяма част от документите по GxP-системата и е в състояние да търси, анализира, обобщава и дори да подготвя чернови за нови документи. И всичко това – използвайки човешки език за запитванията. Удобното е, че има достъп до GxP-системите не само на завода в Дупница, но и Улм (Германия), Опава (Чехия), Уотърфорд (Ирландия), Дейви (САЩ) и Сарагоса (Испания), като независимо от езика, на който е написан оригиналният документ, ако той отговаря на критериите за търсене – ще бъде обработен и включен в резултатите. При това на езика, на който е зададен въпросът.

Внедряването на всяко от тези решения беше различен вид предизвикателство, надявам се, че колегите ще ги ползват в ежедневната си работа.

Какви цели си поставяте в краткосрочен и в дългосрочен план?

Целите, в доста голяма степен се поставят от глобалния екип по Модернизация и са в посока унифициране на софтуерните решения, които се ползват в различните производствени бази. Краткосрочно – би трябвало да внедрим всички избрани решения, които да позволят по-добра видимост към процесите в производството и да улеснят работата на колегите, които се занимават с управление на тези процеси. Автоматизиране на рутинни задачи, което да позволи намаляване на хартиения поток. Добрите практики - производствена, лабораторна и документална, изискват обработка на огромен обем данни, като би било чудесно, ако успеем да направим част от тях лесни за достъп и обработка. Това ще доведе до ефикасност и ефективност.

Дългосрочните цели на Модернизацията са всичко това да бъде добре пригодено към ежедневната работа, така че да улеснява, а не да затруднява.

Ти си от хората, на които страстта е – ветроходството. Как се запали по този спорт, който не е много популярен, а и скъп?

Ветроходството, като всеки друг спорт, може да бъде високо спортно майсторство или масово занимание. Това, на което аз участвам - състезания на килови лодки, може да бъде оприличено на събирането на приятели от квартала, за да поритат в двора на близкото училище през уикенда, а след това да отидат да пият бира в заведението отсреща. Все пак е спорт, има го състезателния елемент, а и морето не прощава глупости. Но амбициите ни са по-скоро в посока - събираме се с приятели да се забавляваме. Това е все пак по-изискващо от „банкетното ветроходство“, при което основната грижа на капитана е да не се разлеят коктейлите на екипажа. Относно разходите – да, има ги, но не са много по-сериозни от колкото други сериозни хобита. Правили сме изчисления, и излиза по-евтино за същата честота, примерно, тенис на корт.

Участвал си в регати в България и Европа. Кои са най-големите ти успехи?

В България има няколко знакови регати, които са интересни по различен начин. Varna Channel Cup се провежда в пристанището на Варна като за ден каналът, който води към Девня се затваря за кораби и остават само яхтите, които минават под Аспаруховия мост. Това е може би най-зрелищната регата, тъй като е може би единственото време, в което многобройната публика може да види 40-футова яхта (12 метра), която минава с вдигнат спинакер на 10 м разстояние. Спинакер е голямото „балонно“ ветрило, обичайно в ярки цветове, което „виси“ пред лодката, когато тя кара с попътен вятър.

Регатата „Кор Кароли“ е традиционната регата с дълги морски рейсове. Наречена е на яхтата, с която кап. Георги Георгиев прави първото българско самотно околосветско плаване.

Друга интересна регата е „3-ти Март“, която както името подсказва се прави в уикенда около националния празник. Тази година беше 69-ото издание. Това е най-старата регата у нас. Кара се на лодки Ял-6, които са с доста сериозно предизвикателство сами по себе си, тъй като са с дизайн от времето на Петър I в Русия и в началото са били изцяло гребни лодки. В някакъв момент са им добавили мачти и ветрила, от което те не са станали нито по-бързи, нито по-устойчиви, но поне няма нужда да се гребе.

Бил съм на състезания и в Румъния, Гърция и Македония, но те са били в по-различни дисциплини – т.нар. Match Race, където се ползват по-особени правила, предвид формата. Като успехи – имам няколко медала и купи, но по-важното е събирането с приятели и удоволствието да бъдеш „на вода“.

Ветроходството и химията нямат никакви допирни точки на пръв поглед. И все пак през твоите очи, има ли допирателни?

Във ветроходството, като „плаване с ветрила“ няма много химия, освен коктейлите на екипажа (Смее се). В поддръжката на лодката, което си е неразделна част от занятието обаче, има много химия. По лодките непрекъснато има работа с разтворители, смоли.

А какво ще кажеш за музикалните си занимания?

Родителите ми изморени от моето мрънкане, ми купиха китара, когато бях на 7. В следващите няколко години измъчвах роднините си, първо като исках да свиря на всичките семейни събирания. После те ме мъчеха да свиря, когато бях стигнал етап, в който си давах сметка, че не умея почти нищо, и повтарящите се упражнения ми се струваха непосилни. Около 6-и клас „просвирих“. Учителите ни наричаха така етапа, в който човек вместо само да мъчи инструмента, почва да чува какво излиза из под ръцете му и започва да оформя някакъв вкус, да се упражнява в някаква конкретна посока. Минах през няколко училищни и университетски групи. Така се стигна до 1998 година. Един приятел, с когото бяхме посвирвали заедно на няколко купона, ми се обади с покана да пробваме нещо. Така започна историята с Исихия. Беше си сериозно предизвикателство. Много пъти сме били в ситуацията „Ама може ли така“, когато сме композирали нещо, и сега, гледайки назад, бих казал, че сме се справили по-скоро добре. Винаги може по-добре, и ако сега минавам през същия процес - бих направил нещо доста различно. С Исихия записахме общо 3 албума, като вторият беше музика за спектакъла на Нешка Робева – Орисия. Клиповете в интернет са със стотици хиляди гледания.

По-късно с друг колега от Исихия, свирихме в група, която се казваше Кайно Йесно Слонце – кръстена по строфа от една родопска песен. Издадохме два албума с много фолклорни влияния.

Сега участвам в два други проекта – smallman и Ambient Folklore. Първото си е тежка музика, с фолклорни инструменти и влияния, а второто е „етикета“ за експерименти – имахме няколко години, в които се занимавахме със средновековна западна музика, която смесвахме с балкански фолклор, след което няколко години се отдадохме на експерименти с инструменти и ефекти.

Покрай всичките тези занимания и търсенето на разнообразие в звука, се сдобих с колекция от над 60 инструмента, повечето от които струнни. Имам хърди-гърди (и свиря на него с Ambient Folklore и smallman), контракитара, португалска китара (която всъщност не е китара), резофон, хавайска китара, няколко мандолини, лафта, уд, джюмбюш и какво ли не още… Kато всички са купувани с идеята да се използват, и повече или по-малко съм участвал с тях на записи. Личният ми “провал” в тази област е концертната цитра: през 19-и век е станала много популярен инструмент в Германия и Австро-Унгарската империя и е достигнала до България. В днешно време, почти всеки антиквариат има поне по една, но за съжаление вече няма изпълнители – школата за тези инструменти е на практика изчезнала. Техниката на свирене е доста интересна – изисква „разделянето“ на дясната ръка, като палецът се използва за свирене на мелодия, а другите 3 пръста (кутрето не се използва) свирят акомпанимента, като често това се случва в различен ритъм и изисква доста сериозна „пренастройка“ на мозъка на тема фина механика. С години се опитвах да разбера как става от книги и учебници, а после и от видео уроци, но явно има детайл, който ми убягва и затова казвам провал. Ако искате да видите пример за виртуоз на този инструмент – потърсете Антон Карас – автор и изпълнител на музиката към класическия филм-ноар Третият Човек (1949).

Ти си един от малцината в света, който има хърди-гърди и свири на него. Как се сдоби и запали по този инструмент?

През 2004 г. ходих на гости на един приятел-шотландец, който живее в Единбург. Понеже той е гайдар, и има интерес към гайдата като цяло, ме покани да разкажа някои неща за българската музика, а той изсвири няколко неща на джура и каба гайда. На същото събитие бяха дошли и една възрастна двойка, която свиреше на хърди-гърди в дует. Бях изключително впечатлен и започнах да търся начин да се сдобия с такова. Първоначалният ми ентусиазъм беше до някъде попарен от цените на инструментите. Евтин инструмент излизаше малко над 2000 евро, а тогавашната ми университетска заплата, бавно, но уверено гонеше едва 200. Освен това повечето лютиери в чужбина бяха доста трудни за контакт. След доста търсене попаднах на един лютиер в Баден Вюртенберг, чийто цени, да речем, че бяха поносими. Освен това предложи схема на изплащане, така че след година и половина чакане, през 2008 г. се сдобих с първото си хърди-гърди. След това, доста време се „борих“ с него, докато свикна с техниката на свирене. Общо взето не е трудно, ако човек му посвети достатъчно време.

Иначе самият инструмент има много интересна история – наследник е на т.нар. органиструм, който е бил инструмент за 2-ма души – един да върти манивелата, а другият да работи с клавиатурата. Някъде около средата на 14-и век достига до Франция и там претърпява някои много сериозни промени – клавиатурата се обръща, мензурата се скъсява, добавят бръмчащия мост, който дава специфичния тембър на инструмента и какво ли още не. Има своите възходи и забвения, като в първата половина на 20-и век е почти забравен. Интересното е, че Балканите са региона, в който този инструмент, исторически, никога не е присъствал. Напоследък се опитвам да изсвиря на него разни български произведения – последно се борих с едно нестинарско хоро, но още не е готово за показване. Живи и здрави на следващото градинско парти на завода ни в Дупница, се надявам да изсвиря някои от най-емблематичните български народни песни.

Какво е твоето послание към колегите в Тева?

Keep Calm and Carry On (от англ. – Пазете спокойствие и продължавайте напред).