Георги Георгиев е роден през 1991 година. Завършва средното си образование в спортно училище, след което продължава в Стопанската академия "Димитър А. Ценов". Георги, или както е известен в спортните среди Джопето, е бивш национален състезател на България по лека атлетика в дисциплините – 60 м и 100 м и е най-бързият българин. Той има редица успехи на пистата - вицешампион и бронзов медалист на 60 м от Балканско първенство, шампион на България на 100 и 60 м, шампион-щафета на 4х100 м, участник на Европейското първенство в Хелзинки. По време на участието си на Европейското първенство получава много тежка контузия, а видеото от състезанието обикаля цял свят. И когато дилемата е дали ще проходи отново, Джопето показва страхотна воля и след година и половина е отново шампион на България и бронзов медалист от Балканското първенство.

От 2015 година е част от Тева като Медицински представител в екип Неврология, Психиатрия и Болка.

За много хора е любопитно какъв е животът на един професионален спортист след края на кариерата му?

Това е голяма промяна за всеки един спортист. Причината е, че когато се занимаваш професионално със спорт, цялото ти ежедневие е подчинено на определена цел. Изведнъж това се променя и трябва бързо да се приспособиш и да излезеш от рутината си. Определено е трудна промяна, тъй като се отказваш от нещо, което много обичаш, с което си ангажиран от дете и затваряш една страница от живота си, която знаеш че никога няма да се върне.

Как запълваш празнината от тази страст към спорта и адреналина от състезанието?

След като приключих с моята професионална кариера се отдадох на фитнес. Бях доста постоянен - тренирах 5 пъти в седмицата. Знам, че е много, но явно ми беше заместител. И най-странното е, че след като започнах с фитнеса, имаше период от около 2 години, в който не съм бягал изобщо. Знаех, че ако започна да бягам това ще ми върне отново желанието да се състезавам, а вече бях решил категорично да прекратя състезателна дейност.

Ще те върна към един неприятен момент за теб – ужасната контузия на Европейското в Хелзинки. Какво се случи?

Да, това събитие предопредели моя път в атлетиката, а именно че няма да мога да постигна върхов резултат или рекорд на България на 100 метра. През 2012 г. станах републикански шампион на 100 м с време 10,32 секунди в Сливен, на което състезание участваше и рекордьорът на Азия - Самуел Франсис (Катар) и успях да го победя за втори път. На следващия ден от състезанието бягах на 200 м и още в сериите получих разтежение на задното бедро и се контузих, а до Европейското първенство оставаха 10 дни. Останах в Сливен една седмица, в което време правих упражнения и леко разбягване с идеята да се възстановя, но и да не губя форма. Няколко дни преди заминаването се чувствах доста по-добре и това ми върна надеждата за добро представяне на Европейското. Така дойде денят на състезанието. На загряващата писта се нещата се получаваха много добре. Усещах, че съм доста бърз, а и за мен бе много важно да успея да се класирам на добро място, тъй като това ми беше дебют на голямо състезание. Няма спортист, който да не се стреми към участие на Европейско, Световно или Олимпиада. Точно преди да ни изведат на състезателната писта усетих отново болка. Дилемата беше ужасна – да участвам или да се откажа. С моя треньор Валя Демирева се разбрахме все пак да стартирам и да спра на 10-ия метър, за да се предпазя от по-сериозна контузия. Застанах на старта и пистолетът гръмна. Тръгнах отлично, бях сред първите трима и адреналинът ме обзе. Усещах, че съм на път да сбъдна една от мечтите си. Не послушах указанията на треньора ми и продължих да ускорявам. Между 50-ия и 60-ия метър получих разкъсване на заден бедрен мускул. Започнах да накуцвам и точно преди финалната линия, вече почти бях спрял. Паднах напред протягайки десния си крак и той се огъна. После разбрах, че гледката е била ужасна. Усетих, че съм направил голяма беля. Изкараха ме на носилка и за по-малко от 30-ина минути се озовах в болницата, където веднага ме пое известния финландски хирург проф. Юки Толикура. Направиха ми резонанс и се установи скъсване на предни кръстни връзки, Ко-латерална връзка и отлепяне на подбедрицата. Тогава си помислих: „Това е краят. Повече няма да мога да бягам“. Видеото от това бягане и контузията ми е било въртяно в цяла Европа дълго време след състезанието. Гледал съм го и аз, но това е вече минало.

Последващите прогнози са били, че борбата по възстановяването ти е да продължиш да ходиш, а за спортуване въобще не е ставало въпрос. Но тази прогноза не се сбъдва и ти ставаш републикански шампион само две години по-късно. Как го направи?

Няколко дни след контузията се прибрах в България с асистент и в инвалидна количка. На летището ме очакваха много хора, журналисти и разбира се, майка ми. Тя беше изключително притеснена, което е нормално за всеки родител. Затова отказах да сляза с инвалидната количка от самолета, дори и само, за да й спестя тази гледка. На следващия ден бях на преглед при един от водещите специалисти в областта на коленната хирургия. Той ми обясни, че травмата е голяма и очакването след операцията е да мога да ходя, но не и да спортувам. „Да спортуваш и да продължиш с бягането - категорично забрави“, ми каза той и тези думи ме съсипаха. Веднага потърсих друго мнение – д-р Иван Василев потвърди, че травмата е изключително сериозна, но имаше надежда, че ако всичко върви добре с възстановяването ми, ще мога евентуално да се върна отново на пистата. Това беше всичко, което исках да чуя и реших, че дори да има минимален шанс, аз съм длъжен да се възползвам от него. След 20-ина дни ме оперира, а възстановяването започна веднага след операцията. Беше много труден процес, процедурите бяха два пъти на ден сутрин и след обяд, всеки ден в продължение на 6-7 месеца. На 11-ия месец участвах в състезание, на което бягах с голям страх. Още на следващата година станах отново републикански шампион на 60 м и взех бронз от Балканско първенство.

Какви уроци научи от спортната си кариера и как ги прилагаш в работата си сега?

Спортът ме научи на постоянство, отдаденост, саможертва, дисциплина и преследване на целите си. Също така ме научи, че освен конкуренция в спорта, има и огромно уважение. Винаги съм се опитвал в работата си сега, надявам се успешно, да подхождам с необходимата уважителност.

Вече 10 години си в Тева като медицински представител. Как започна?

В годината, в която се отказах от спорта кандидатствах в Тева. Бях одобрен и започнах в отдел Неврология, Психиатрия и Болка. Тогава завършвах и второто си образование по специалност „Рехабилитация“ в Медицински колеж „Йорданка Филаретова“. Винаги съм преследвал високите цели и това бе причината да потърся отново висока цел. Състезателният дух да бъдеш сред първите, се предава и в живота. Затова се насочих към компания със стандарти от най-високо ниво във всяко едно отношение – професионализъм, имидж, отношение към служителите си. Тева отговаря на всичките тези стандарти.

Какво помниш от първите си дни в Тева?

Първите ми дни бяха много интересни, защото сферата не беше добре позната за мен. А и изведнъж попаднах в голяма компания с много хора и отдели. Имаше прилив на адреналин от непознатото, чувство, което се изпитва преди да застанеш на стартова позиция на пистата за бягане. Задавах си същите въпроси: „Ще успея ли? Ще се справя ли?“. Но когато видиш насреща си усмихнати и позитивни хора – оптимизмът те обзема. Екипът ме посрещна много сърдечно и бързо ме въведе в работния процес. В огромните компании се наблюдава нещо любопитно – много хора, но пък има топло отношение сред колегите. Поне при нас е така. Имаше предизвикателства, но ги приемах спокойно и даже нямах търпение за нови. Самият факт, че вече 10 години съм част от тази компания говори красноречиво.

Какво ти дава работата в Тева и намираш ли общо със спорта?

Работата ми е свързана с ежедневно предизвикателство, удовлетворение, както и мисия. Защото мисията на Тева е да дава здраве, да вдъхва кураж, да дава шанс. Аз и целият ни екип сме целеустремени в тази мисия. За колегите си мога да кажа, че са невероятни професионалисти с огромен опит, който е безценен, и от който се уча. Не спирам да попивам нови неща постоянно. В чисто човешки план осъзнавам отлично колко е важно да вдъхваш доверие и да помагаш. Особено, когато човекът отсреща е притеснен, се стремя да вдъхна кураж, защото съм минал през най-тежкото за един спортист и съм се преборил. Знаете ли какво е удовлетворението да получиш обратна връзка, че си вдъхнал сили или помогнал на някой? Усещането, че си дал нещичко от себе си, за да помогнеш на непознат – трябва да се изпита, за да се опише. С две думи казано – изключително приятно. Защото човек има нужда от най-голяма подкрепа тогава, когато всичко изглежда невъзможно. Изпитал съм го лично, а сега имам възможността да предавам подкрепата и помощта си чрез работата ми в Тева. А що се отнася до това какво е общото?! Както в спорта се стремиш да се подобряваш за всяко едно състезание, и да даваш все по-добри резултати, така е и в Тева. Компанията надгражда с всяка изминала година, преследва по-високи резултати и се стреми към лидерството в глобален мащаб. Аз пък се стремя да помагам на повече хора.

Посланието ти към колегите?

Всеки един от нас е част от нещо по-голямо. С усилията, идеите и отдадеността си, ние не само постигаме цели - ние градим доверие, успехи и бъдеще. Нека продължим да даваме най-доброто от себе си, да се подкрепяме и вървим напред заедно. Успехът ни започва с вярата в нашите възможности. Нека бъдем заедно за по-добро здраве.